Mлади знаменити личности от Труд

Венци в момента е в Япония – единственият българин в школата на Калоян Махлянов – Котоошу „Наруто бея“, третият българин – професионален сумист.
Срещаме се със семейството, за да ни разкажат за необикновената му житейска история. Майка му Стоянка е от Труд, баща му- Никола Кацаров от с.Найден Герово. Таня с вълнение се връща назад в годините. От малък Венци проявява характер на упорито и независимо дете, контактен е и оправен. До 7 клас учи в с.Труд в ОУ Св.Св. Кирил и Методий”, след това завършва ГХП Св.Св.Кирили Методий” гр.Пловдив. Приет е студент във ВУСИ, но прекъсва заради заминаването за Япония.

От дете обича игрите и спорта и винаги е искал да стане голям спортист. Първите стъпки са в хандбален клуб Труд.От 13 до 15 годишна възраст тренира карате кьокушин. Бащата на Венци –е бивш борец и по негово настояване започва да се занимава със свободна борба в „Тракиец“Пловдив при неговия треньор Мавродия Мавродиев. Тренира и при Калин Добрев. Много труд, упоритост, лишения и резултатите не закъсняват. На първото си състезание- републиканско първенство за кадети до 16 годишна възраст завоюва бронзов медал само за 7 месеца тренировки. Същата година Венци вече е републикански шампион. Продължава да тренира, но без треньор. Успехите му не остават незабелязани. Димитър Кумчев, един от видните спортисти на България по борба-медалист от европейско първенство, носител на златния пояс Дан Колов, участник на много световни първенства, на летните олимпийски игри в Рио де Жанейро, го взема под крилото си и му става треньор в Спортен клуб „Асеновец“- Асеновград. Двамата тренират здраво. Венци отново е републикански шампион за юноши до 19 г. и става национален състезател по свободна борба. Димитър Кумчев му създава самочувствие. Той е не само треньор, приятел, но става и ментор в живота на Венци.
Неведоми са пътищата на съдбата. По същото време българинът Калоян Махлянов, когото цял свят познава като Котоошу основава в Токио, столицата на Япония своя собствена школа по сумо „Наруто бея“. В Япония сумото е религия. Котоошу иска в неговата школа да даде шанс на друг българин да тренира сумо. Така Венци, представен от Димитър Кумчев влиза в полезрението на великия сумист Котоошу – носител на втория по значимост ранг в сумото “одзеки” и най-бързо достигналият този ранг сумист. Освен това той е и първият европеец с императорска титла. Двамата се срещат се в София. Следва предложение за заминаване в Япония -голям шанс в живота, защото в японското професионално сумо може да влезеш само до 23 годишна възраст и … животът на Венци се преобръща на 180 градуса.
В първия момент в семейство не приемат новината като нещо реално. Никола не е съгласен единственият му син да замине толкова далече. И до сега му е тъжно, че синът, с когото имат толкова еднакви мисли, интереси, хоби е толкова далече, но застава зад избрания път на момчето си: „Нямах право да го спирам“.
Венци търси подкрепа и от баба Данче и дядо Георги. Дядо му не се колебае да застане твърдо зад тази възможност за бъдещия живот на внука си. Според него Венко е емоционален, сърдечен, отговорен, яко момче, има перспектива, има цел в живота, иска да се докаже и той вярва, че ще постигне целта си. Само мечтата му е да намери време да си завърши образованието. Вярва, че и това ще стане, защото познава внука си. Баба Данче сега има свободно време – преди е изпълнявала всички желания на Венко, а той и е отвръщал със същото. Сега с вълнение чакат времето, когато ще седнат пред компютъра за директна връзка. Обичат да си говорят с него, да споделят.
Когато пристига в Токио – един от най-големите мегаполиси в света чувството е, че попада в бъдещето и се пита:“ Защо точно аз“. Започва не лекия път на професионалeн сумист – тренировки, лишения, строги правила, воля и желание за успех.

Майка му споделя, че му е било трудно да остави целия си живот в България и да започне нов живот в друга държава, с друга култура.Сега когато минава време си мисли ,че това до някаква степен си е подвиг .
Според баща му Никола, нещото което дърпа и влече напред Венко всеки ден е мечтата му и заветна цел – да стане голям спортист. Борбен е. Иска да стане първият европеец, достигнал до най-високия ранг в сумото Йокозуна (велик шампион). Треньорът му Калоян Махлянов-Котоошу е достигнал до Озеки (голям шампион), който е един ранг под Йокодзуна. Целта на Венко е да го надмине ! Всяка сутрин става с тази мисъл и това много му помага да се влага максимално в тренировките.
Говорим и за времето преди животът за Венци да приеме друга насока. най-много обичал да играе футбол и това са едни от най-хубавите и приятни спомени, който му остават за цял живот. Липсват му тези моменти, но е обещал, че обезателно когато си дойде ще организира младежите, за да поиграят пак.
Най-хубавият му спомен -през 2012 на събора на селото, когато е само на 15 години побеждава на народните борби един от най-титулуваните спортисти на селото Николай Сомов.
В Япония го посреща Калоян Махлянов, който приема Венко като част от семейството си. Записва го да учи японски. Една година няма право на телефон. Калоян му е като втори баща и той се отнася с уважение и респект към него. Венко се запознава с много нови хора, някои от които вече са му и близки приятели. В школата се разбира с всички момчета. Те са японското му семейство, защото там всичко е по-различно от България.
Един от най-близките му приятели извън школата е джудистът Даниел Дичев, който учи в японски университет и също е под строги правила . С всички българи студенти са близки приятели. Венко е споделил, че когато си на другия край на света чувството да видиш сънародник е неописуемо. Среща и с още едно момче от Труд – Антон Керезов, който е студент в Токио. Вълнуващ и много ценен подарък му прави Антон – книгата „Под игото“.
Ежедневието на сумиста -сутрин стават в 6:30, тренират до 10:30/11.00 часа, след това приготвят обяд, мият приборите и от 13:30ч. до 16:00 обедна почивка . От 16:00 чистят школата и приготвят вечерята. Венко споделил, че винаги гледа бързо да си свърши работата и да тренира отново след обяд. Тренировките са доста тежки, но целта оправдава усилията.
Венко споделя със семейството си, че в Япония най-важно е смирението, постоянството, дисциплината и неукротимата воля за преследване на своите цели. В началото нямал право на личен телефон 10 месеца. Нямат право да карат автомобил, нямат право да се появяват на публични места без кимоно. Имат задължения към школата( чистене, готвене, пране и т.н.).
От баща си е възпитан преди всичко да бъде добър човек. Какъвто и да си, каквото и да си постигнал, колкото и пари да имаш – нямаш ли добро сърце душата ти е бедна! Така мисли Венко и това е един от основните му принципи в живота! Това според него е най-голямото човешко качество – да бъдеш човек!
Никола: В живота му всичко до момента сякаш точно така е трябвало да се случи. Доволен е от себе си. И несъмнено отново би избрал същия път. Мечтата да стане голям спортист му дава сили и воля.

Таня показва негово писмо: „Аз обичам моята родина! Затова се боря да я представя достойно и дай Боже един ден да си изпълня целта. Липсва ми всичко- семейството, приятелите, храната, хобито и красотата на България. Камъкът си тежи на мястото. Липсват ми българските празници, нещо което тук в Япония го няма. Не умеят да празнуват като нас. Липсва ми коледната трапеза, великденските яйца, вкусните агънца на Гергьовден и най-вече ми липсва голямото сърце на българина. Не навсякъде по света хората са толкова добри и топли като нас. Не казвам ,че японците са студени хора, но не са като нас.Тук в Япония много уважават българите и голяма заслуга има моя треньор Котоошу. Тук България е известна с киселото си мляко и Котоошу . Наистина се чувствам горд!“
За престоя си в Япония Венко е разбрал, че най-голямото качество на японския народ е тяхното единство.Дава си сметка, че ние българите сме много талантливи, доказали се пред света в много аспекти, но за съжаление все още не сме така единни, всеки гледа себе си.
В разговорите си с близките хора Венко се вълнува и коментира какво се случва в село Труд и има мнение за проблемите. Недоумява, защо цялото село не е единно и не излиза обединено на протестите против завода, който създава здравословни проблеми и влошава качеството на живот на хората. Според него ако това се случи в Япония не само цялото население на селото ще излезе, но и от други градове ще дойдат хора за подкрепа . Венко е участвал в първите протести в с.Труд и мечтае хората „да се събудят“. Гордее се със с.Труд и счита, че селото трябва да е пример не само в общината, но и в цяла България – само да се оправят дупките по улиците, мръсотията, за което и самите хора могат да помогнат. Надява се мечтата на дядо му като кмет-да има една голяма зала най-после да стане реалност и младите хора от село Труд да има къде да спортуват и да се развиват.
Четем за Венци и в българската преса в съвсем скорошно издание на в-к „Сега“: „И двамата български сумисти в професионална лига на Япония са били повишени в йерархията преди есенния турнир за купата на императора в Токио (9-23 сепемврти)… Вецнислав Кацаров-Торакио е издигнат от №86 до №28. Това е нов личен рекорд за ученика на Калоян Махлянов, след като досега върховата му позицзия беше 73-та сред стоте стъпала на това ниво.“…
За хората,които ще прочетат тези редове посланието на Венци е да бъдат по-единни и обединени. „Ако не правиш живота на някой по-добър значи си губиш времето!“
Венци Кацаров – едно момче,за което всички ние, четящи този брой на вестник “Трудски вести” вече знаем повече, несъмнено е удивителен човек. Късметът идва при смелите и добри хора. Венци безспорно има тези качества. Ние се гордеем с него. Затова от сърце му пожелаваме успешни житейски и спортни битки и вярваме в успеха му. Да се сбъдне пожеланото и от великия му треньор Калоян Махлянов: “Очаквам мигът, в който ще ме надминеш”

От бр.9, стр. 3 и 4 на в. Трудски вести